УБО – Управление на Бъдещите Облаци

В последните седмици наблюдавам активизиране на премиера Борисов по всички теми, което го освети освен като несведущ във външната политика и като забележителен лаик по теми, свързани с икономиката. Едно от тези изказвания беше и забележителната мисъл, че “където построимЕ магистрали, започват да не стигат работници”. Тук ще направя лек разбор пред строя на това изказване и ще охладя ентусиазма на премиера с големия пожарникарски маркуч.

Квалифицирана работна ръка в България не достига от години – този процес се засили и задълбочи от 2007-ма насам, когато всякакъв вид квалифицирани работници започнаха да се ориентират към Испания, Италия, Германия и Великобритания. Положението е такова, че свестни строители и майстори в момента е трудно да се намерят дори в София, при каквито и да е цени – турците, известни като отлични майстори, вече от години работят в Белгия и Германия. Това е личен опит и наблюдение. Подобна е ситуацията и в други сектори, където усещат разликата от 40 лева надник и 40 евро плюс осигуровки. Бичът, наречен “евтина работна ръка” всъщност е спирачка пред много хора, търсещи работа – просто не искат да са работещи бедни. Ако и са млади и без семейства, изборът е ясен – по-добре неквалифициран труд на Запад, отколкото неквалифициран труд в България. Така сектори като туризъм и селско стопанство де факто усещат липсата на работници – особено сезонни. За сметка на това в къмпингите по Халкидики почти целия персонал е от българи, които явно предпочитат изпадналата в криза Гърция, пред цветущата под ГЕРБ-овото управление България.

В добавка, ако Борисов се е заглеждал в усреднени данни от Министерство на образованието (отписани от училище деца), Министерство на труда и социалните грижи, Министерство на икономиката и НОИ, ще види, че средногодишно откакто той е на власт по около 30 хиляди икономически активни българи напускат България със семействата си – явно отчаяни от средата за живот тук. Напускат и хора със собствен бизнес и добри доходи, които виждат безперспективността на това да отглеждат децата си тук и да плащат данъци и осигуровки, които се крадат чрез обществените поръчки и социалните фондове. Това е пряко следствие от неработещи институции като полиция, училища, болници и държавни служби, които следва да осигурят минимално ниво на цивилизованост в страната. Наличието на магистрала покрай Чирпан, Раднево и Нова Загора не ги е направило по-удобни за живеене и с по-добри икономически показатели. Често пъти “инвеститорите” в тези места предлагат условия за работа, за които биха били разследвани и изправени на съд в държави от Западна Европа. Така и липсата на работна ръка и раждаемост може да се компенсира само с внос на работници с дългосрочни визи, които след това да бъдат стимулирани да напускат страната, след изтичане на договорите им. За целта е нужно обаче покачване на доходите на българите и стандарта на живот, което да създаде и търсене за подобни работници – в момента ситуацията е такава, че чужди работници е рентабилно да се вкарват само в сектори с високо заплащане, като ИТ, а за повечето българи остават ниско-платени работни места за които няма и конкуренция от чужденци, което стимулира емиграцията им и липсата на работна ръка. В момента дори и бежанците от Сирия и Афганистан не желаят да остават и да започват работа в България – мнозинството от тях имат за цел Скандинавието или Германия.

Проблемът с липсата на работна ръка е далеч встрани от строителството на пътища и магистрали и ще стане още по-видим, когато общият брой на работещите в България падне под 2 милиона души, а пенсионерите станат над 3 милиона, след около 10 години. Тогава и цялото население на страната ще е около 6 милиона, с тенденция към намаляване още и положението на икономическа стагнация, вследствие на демографията ще е трайно и необратимо.

Покрай скандала на Турция с Германия и приетата резолюция за арменския геноцид от Бундестага, един друг факт остана леко в сянката на събитията. А той е, че всички 11 депутати в Бундестага от турски произход, членуващи в различни германски партии, гласуваха в подкрепа на резолюцията признаваща извършването на геноцид. Така те си навлякоха гнева и обидите на авторитарния турски президент Ердоган, което още повече подкопа реномето на Турция и влоши отношенията с Германия.

Това гласуване е знаково по няколко причини. На първо място – турците, живеещи в Германия са в голямото си мнозинство интегрирани (или поне избраните от тях депутати са) и членуват и участват в политическия живот на страната чрез немските партии, а не чрез верски и етнически групировки, както в България. Поставени в нормални условия, тези хора ясно съзнават, че извършеното от Османската империя спрямо арменците е било планиран геноцид и че сегашна Турция няма какво да направи, освен да го признае и да се извини за това. Това извинение обаче се струва на официална Анкара като непростимо унижение и тя е готова да рискува отношенията си с със всяка страна, която признае факта на геноцида. Тезата на Турция е, че в Османската империя всичко е било перфектно и тя всъщност трябва да се чества, а защо не и да се възстанови поне като влияние, както мечтаеше вече бившия премиер Ахмет Давутоглу. Вероятно има един процент по-образовани и интелигентни турци (вероятно между 10-15%, колкото е и процента на образовани и незомбирани руснаци), които съзнават ясно факта на геноцида и необходимостта Турция да уреди и затвори тази страница веднъж завинаги, без увъртания и отричания. Отлагането на това признание влошава нещата и не усилва турската позиция, дори напротив – Армения печели все повече дипломатическа и политическа подкрепа.

Тук можем да погледнем българския парламент, в който де факто присъстват две (или дори три, ако броим партията НПСД в РБ) партии, които като политически субекти са заявили главно и ясно, че защитават интересите на турците в България. Защитават ги по начин, който е обратен на германския модел – не чрез интеграция, а чрез сегрегация и капсулиране. Тези партии явно работят в чужд интерес – докато при ДПС, вече (не) е много ясно дали интереса е само турски или са замесени и корпоративно-мафитоски сметки, при ДОСТ се вижда ясно дългата ръка на Анкара. Това е нещо, което Ердоган се опитваше да приложи като “български етнически модел” в Германия, но там обществото е много по-зряло и турските депутати в Бундестага се показаха на ниво. Използването на верски и етнически партии ще продължи дотогава, докато те имат роля в прилагането на политиката на Турция и не получи ясен отговор от София, че това няма да се толерира. На първо място, тези партии трябва да бъдат изолирани в политическия живот и с тях да не се водят преговори за нищо, дори и да попаднат в парламента. Второ, на турските избиратели в България (и не само) следва да се покаже, че ще имат много по-големи шансове за успех и просперитет, ако не се капсулират и търсят представителство в нормални партии. Това повдига въпроса доколко има нормални партии в България, но в този случай РБ и донякъде ГЕРБ дават позитивен пример с привличане и издигане на турци на избираеми места в политическия живот. Ако обществото покаже зрялост и приемане на гражданите от турски и цигански етнос на база на положени от тях усилия за интеграция и спазване на правилата, резултатите биха били отлични в посока консолидация на държавата. Тогава може да видим и декларация за арменския геноцид в българския парламент, подкрепена от всички турски депутати в него.

Вчерашната буря, разразила се по повод турската инициатива, маскирана като НАТО-вска, отново повдига въпроси, които чакат отговор. На първо място, това е за посланието, което отправиха президента и премиера в съвместното си заявление пред медиите – дали това е заявление про-НАТО в действителност, или само проформа? Изявлението на Плевнелиев беше точно, но опитите на Борисов да шикалкави и трогателното “не искам война, искам мир и любов”, показва, че този човек тежко не осъзнава ситуацията в която се намира. Тя няма общо с желанията му. Така както никой не е искал война със СССР на 5-ти септември 1944г., но това не пречи на руснаците да окупират България.

На първо място – НАТО е военен алианс и не е охранителна фирма. Т.е. никой не “пази” държава, която няма желание и сили да се брани сама срещу външна заплаха, дори и когато тази заплаха се нарича Русия. Това е прост факт, труден за осъзнаване в политическите кръгове, които сега са на власт. НАТО не е ИПОН, и не получава вноски под формата на “такса спокойствие” за да пази от “главанаци”. Това е организация за споделена военна и политическа сигурност. Толкова е просто, да.

Това повдига и друг въпрос – за модернизацията на българските ВМС и ВВС в максимално бързи срокове. Понеже, тези срокове имат и технологично и чисто икономическо измерение, то политическите пазарлъци следва да се сведат до минимум и България към 2018-20г. да има една боеготова ескадрила (18-20 машини) от нови многоцелеви изтребители, а към 2024-26 – две такива ескадрили от общо 36-40 машини. Те трябва да са оборудвани и с щанги за дозареждане във въздуха, което максимално би разширило бойния им радиус – вкл. и над Черно море. Военноморския флот трябва да бъде модернизиран до ниво, което да е адекватно на задачите му да защитава крайбрежието и прилежащата морска зона на България. Това включва покупка на НОВИ фрегати, ракети и оборудване за тях, развитие на възможностите за действие заедно със ВВС по морски цели, разгръщане на бригада морска пехота. Това би позволило българската дипломация да изглежда по-адекватна, а България заедно с Румъния, Украйна и Грузия да може ефективно да противодейства на руско-турската хегемония в Черно море. Така ще се отговори и на желанието на турците, сполучливо описано от О. Минчев, да доминират, и на желанието на руснаците да се затвори Черно море за НАТО. Дошъл е момента и тук е мястото и да се денонсира конвенцията от Монтрьо, която ограничава чужди военни кораби да влизат в Черно море и де факто обслужва само Русия и Турция. Интересът на България е в тази посока.

Борбата за Черно море всъщност е борба на Турция и Русия за Кавказ и Балканите. На Балканите за контрол на това, което турците наричат Румелия, а руснаците – подстъпи към Константинопол. Това не е ново, няма и изгледи да остарее като концепция. Затова и откъсването на Сърбия от руската орбита изглежда важно, още повече, като се има в предвид, че Гърция де факто е абдикирала пред руските искания и е по-скоро формален, а не реален член на НАТО. За България се отваря възможност да е ключов играч на Балканите и де факто да изолира Сърбия от Русия. Приемането на Македония в НАТО също е важен пункт от стратегията и тук гръцките обструкции следва да бъдат критикувани и отхвърляни от България на най-високо ниво. Това е про-активна политика, която да неутрализира руските акции, последната от които е посещението на Путин в Гърция. Има и още действия, но началото е това.

По отношение на Турция – всички турски домогвания следва да бъдат отхвърляни и прекарвани през общи НАТО-инициативи с равноправно участие и покана към останалите членки на пакта да участват. Турските политически и верски лостове за влияние следва да бъдат “откачени”, вкл. и с изгонване на служителите на ДИАНЕТ-а, които явно се занимават с несвойствени дейности. Турция има силни проблеми в кюрдските си райони, сценария сочи гражданска война, задава се независима кюрдска държава и определено вниманието на Анкара е насочено натам. Това следва да се ползва от София за ефективно отдалечаване от турската орбита. Турците едва ли имат желание да отварят втори фронт на проблеми, те по-скоро ще ползват лостове на дестабилиация като ДОСТ-Местан, които лесно могат да бъдат осветени и неутрализирани, особено с подкрепа от ЕС. Излишно е да се казва, че отношенията Турция-България не са отношения на султан-васал, а отношения Турция-ЕС. София има преки лостове да влияе на Брюксел, които Анкара няма. Да не говорим за факта, че репутацията на Турция като демократична и правова страна в момента вероятно е на най-ниското си ниво от десетилетия, много под и без това ниската репутация на България в тази област. Всички предпоставки за активна българска политика са налице, трябва разбира се и някой да ги осъзнае.

Днешните дебати в парламента оголиха до крайност и без това грозното лице на българската политика. Изказванията на депутати от трибуната на НС показаха лични сметки, тънки пресмятания и скодоумие, но не и загриженост за народа и това какво би искал той. За това, че народа рядко взима мъдри решения, съм писал и друг път. Част от глупавите му решения са и депутатите в последните пет парламента.

Няма спор, че част от въпросите на “Референдума на Слави” са малоумни, както и самото му шоу. Например въпросът за избор на началници на РПУ-та, който явно копира шерифската система в САЩ. Българското МВР следва да се разформирова и изгради наново, а не да му се избират началници с избори. Това ще повтори корупцията от местните избори и много вероятно е да видим видни местни айдуци – шефове на РПУ-та. Някой съмнява ли се, че Братя Галеви биха били избрани в Дупница? Така както са осъдени от български съд и издирвани от Интерпол.

От друга страна, народът има право да се изказва по всякакви въпроси и дори малоумни. Няма подобно нещо като въпросите са противоконституционни, както твърди БСП. Ако 700 хиляди души кажат, че не са, то БСП с нейните под 300 хиляди избиратели няма думата. Това важи и за другите партии. Помним времето, в което чл. 1 на конституцията на Бай тошо гарантираше на БКП първо място, и всякви други идеи бяха противоконституционни. Ако народът каже, че депутатите са твърде много за държава с грубо 7 милиона население, то явно са много. Очевидно е, че 60% от тези хора в парламента само изместват въздух с присъствието си. Въпросът за мажоритарните избори също е актуален, независимо дали ДПС са доволни или не. ДПС и другите турски организации трябва да разберат, че демокрацията не им гарантира присъствие в парламента.

Задължителното гласуване е въпрос, по който явно трябва да се изкаже самия задължително гласуващ суверен. Намаляването на държавната субсидия също е релевантен въпрос.

Не мога да не се съглася с президента Плевнелиев, че допускането на повтарящи се въпроси като този за електронното гласуване е явен бъг в системата. Още повече, че повечето избиратели бъркат елекронно с електрическо и мислят, че ще ги удари ток. Все пак един референдум прие с мнозинство електронното и прегласуването му би показало какво? А референдумът на Марешки? А всеки следващ референдум?

Тревожен е фактът, че само съмнителни (като мотиви) личности като Слави Трифонов и Веселин Марешки успяват да генерират достатъчно подкрепа за въпросите си. Това не е демокрация и трябва да го знаем.

Според мен, въпросът за народни допитвания трябва да не бъде решаван от Народното събрание дали и кога да се проведат, ако е изпълнен определен минимум условия и брой подписи. Резултатите от тях трябва да са задължителни за изпълнение, това ще дисциплинира избирателя след няколко поредни грешки в гласуванията. Ако не го дисциплинира, явно има непреодолим бъг в системата. Но избирател, който се доверява на “лидери” като сега намиращите се в парламента по принцип не буди много оптимизъм с разума си.