УБО – Управление на Бъдещите Облаци

Както съм написал преди близо две години, украинската гражданка, пилот от ВВС на Украйна Надежда Савченко, отвлечена от руските терористи в Русия и изправена пред местен съд по скалъпени обвинения получи осъдителна присъда от 22 години. По този начин се повтаря напълно фарсът и “присъдата” на Ерих Хартман след края на Втората Световна война. Хартман е съден за убийства на мирни съветски граждани с презумпцията, че изстреляните от него куршуми и снаряди във въздушните боеве с руски пилоти са падали на земята (гравитация, какво да се прави) и там все някой са убили. Друго обвинение е за умишлено унищожаване на хлебопекарна и всякави други малоумия, които позволяват на СССР да държи Хартман в затвора до 1955г. не като военнопленник, а като затворник. Сега това се повтаря със Савченко и вероятно желанието на кремълския режим е да я размени за пленени руски терористи – като например кадровите военнослужещи от руската армия, диверсантите Ерофеев и Александров.

Хартман умира през 1993г. и не доживява да получи реабилитация от руски съд, която идва през 1997г. – това е периодът на Елцин, когато Русия поне привидно се стремеше да стане цивилизована държава. Сега тези опити са изоставени и приликите между Кремъл и ДАЕШ са повече, отколкото разликите. Със сигурност обаче, ако Савченко доживее да бъде разменена, тя ще дочака да види Путин и шайката му на подсъдимата скамейка в Хага.

Турция използва бежанската вълна, за да изнуди Европейския съюз по начин, по който от години изнудва България. Целите на това изнудване са прости – подпомагане на политическото, икономическото и културното интегриране на Турция в ЕС, без при това Турция да е възприела европейските ценности като свобода на словото, на събиранията, на религията и на свободния избор. Това става все по-видимо с действията на президента Ердоган и премиера Давутоглу в последната година и половина, връх на което е фактическата война срещу кюрдите в Кюрдистан и атаката срещу вестик Заман. Повече от очевидно е, че Турция не е европейска държава и няма как да стане член на ЕС при нормални условия, както за пореден път каза и Никола Саркози. Затова и Ердоган и Давутоглу използват кризата с мигрантите, за да постигнат остъпки, които иначе не биха получили. На първо място – стартиране на замразения процес на преговорите, при явно занижени критерии. Турция постигна отваряне на пет глави за преговори и вероятно ще използва подобен механизъм на извиване на ръце за да ги затвори “успешно” и така да продължи към целта си – да разруши Европа като клуб на държави, основани върху основно западни, демократични и християнски ценности. В този смисъл, имигрантите, които Турция вече ще вкарва законно в ЕС, както и свалянето на визите за 75 милиона турски граждани е поражение за всички държави на съюза – турците и мюсюлманите ще се увеличават като бройка, без да се интегрират, без да приемат културата на Запада и ще искат все повече Европа да се съобразява с тях и навиците им, отколкото те имат намерение да се съобразяват с правилата в страните, където са отишли. Имигрантските гета във Франция, Белгия и Холандия, както и турските анклави в Германия са ясен белег за задаващата се криза. Мигрантите няма да донесат и значително оживление на трудовия пазар и икономически ползи, които да компенсират натоварването на социалните системи на страните от ЕС. Така или иначе, те са реалност, която ЕС ще трябва да приеме, и да се опита да образова и интегрира. Това обаче ще срещне съпротива от страна на Турция, която вижда присъединяването си към ЕС като вид победа и повторение на похода на Османската империя към Виена и сърцето на Европа. Дори отношението на турски официални лица не оставя съмнение за това – те смятат за нужно да се договарят с големите страни в ЕС и недоумяват защо “малки” страни като Кипър въобще имат дума и право на вето върху присъединяването им. Фактът, че Турция е окупирала територия на членка на ЕС – Кипър, и не признава Кипър за държава, явно не тревожи никой в Анкара със шизофреничността на амбициите им за членство в ЕС.

Отношението на Турция към България е като към бивша и бъдеща провинция – показателни са цели пасажи в книгата на Ахмед Давутоглу, посветени на Балканите. Показателен е и разговорът, който е имал турския премиер с Бойко Борисов през декември 2015г. с преводач Лютви Местан, както и ултимативното му обаждане навръх Коледа с искане Борисов да застане на страната на сваления от Доган Местан. Подобни разговори по своята унизителност могат да се сравнят само с отношението на Путин и Кремъл към България и показват точно какво може да се очаква от два деспотични, азиатки и ретроградни азиатски режима с имперски комплекси. Турция съвсем явно вижда България като “пленена държава” и свой протекторат в ЕС, чрез който да налага исканията си дори без да е член. Инфилтрирането на Главното Мюфтийство с агенти на турския Диянет има една-единствена цел – превръщането на религиозната институция в политически инструмент за намеса във вътрешните работи на България. Повдиганите искания за връщане на имоти други подобни провокации в последните години също имат прозрачен подбудител – турския Диянет и службите МИТ. Това е форма на хибридна война, която е не по-малко опасна от войната на Кремъл срещу ЕС и България в частност.

Мерките срещу това са незабавно денонсиране на споразумението ЕС-Турция в частта му за “легален” прием на бежанци, свалянето на визите и отварянето на нови преговорни глави, без Турция да е изпълнила критериите за членство. ЕС има достатъчно силни козове и трябва без колебание да ги ползва срещу режима в Анкара. Преди да е станало късно.

След последната и поредна зимна блокада на българските граници, за България става все по-ясно, че Гърция е много далеч от понятието добросъседство и партньорство. Това, което разбраха и всички останали членове на Шенген и Еврозоната – гърците спазват само тези правила, които са изгодни за тях, за останалите си правят оглушки или просто лъжат – така, както фалшифицираха данните от статистиката си през 2000г., за да бъдат приети в Еврозоната. Следва изброяване на списък от действия, които поставят Атина отвъд европейските норми и правила.

– на първо място – приемането на Гърция в ЕИО през 1981г. е прибързано дори повече от приемането на България и Румъния в ЕС през 2007-ма. След падането на режима на полковниците в Атина през 1974г., резултат от неуспешната кипърска авантюра, страната се оказва пред такава комунистическа заплаха, че единствения начин да не бъде превзета отвътре е спешен прием в предшественика на ЕС. Това става след само 7 години, въпреки отрицателното становище на ЕК тогава за готовността на страната да стане реален член. За Испания и Португалия, които по едно и също време с Гърция се разделят с военните си диктатури (на Франко и Салазар – през 1975г.) този период на изчакване и хармонизиране се проточва до 1986г. През 80-те и 90-те години левичарското движение и комунистическите групировки са толкова силни и с такава обществена подкрепа, че само щедрите социални програми, финансирани от ЕИО, успяват да държат положението в приемливи граници, въпреки явните залитания на Андреас Папандреу и ПАСОК към социализма – като външнополитически сигнали и демагогия.

– през 2001г.  Гърция става член на Еврозоната и приема еврото за национална валута, заедно с още други страни от ЕС като Германия, Франция, Холандия, Белгия, Испания и Италия. За разлика от повечето от тези страни, гръцката валута драхма е изключително нестабилна и редовната и девалвация и инфлацията помагат за справяне с хроничните бюджетни дефицити. Точно официалните данни за процента бюджетен дефицит и инфлацията бяха фалшифицирани от гръцките управляващи през 2000г., което позволи на страната да покрие критериите за валутния механизъм ERM 2, известен като “чакалнята за еврото”. Така бюджетните дефицити, финансирани с печатане на драхми, започнаха да се финансират с емитиране на дългове при изключително добри условия – Гърция като член на Еврозоната получаваше условия за дълг като тези на Германия и Холандия, преди всъщност мащаба на бедствието да стане ясен през 2008г.

– през 2004 е най-голямото разширяване на ЕС – членове на съюза стават 8 източноевропейски страни, Малта и Кипър. Поканата за Кипър идва след ултиматум на Гърция да наложи вето на разширяването, ако Никозия не стане член. Кипър е държава, която е де факто разделена на две части и едната част на практика не признава властта на Никозия. Ситуацията в момента е такава, че Турция, която е кандидат-член за ЕС от близо 15 години и асоцииран член от над 50 години, е окупирала територия на страна член на съюза, което де факто поставя непреодолими пречки пред членството и. Турция има и много други проблеми по пътя си като член на ЕС, но този специално е поставен от Гърция, която наруши едно от неписаните правила – да не се приемат за членки държави с нерешени териториални проблеми и да не се поставят ултиматуми към другите членки. Така, членството на осем източно-европейски страни, които извървяха огромен път към ЕС от края на комунизма, се оказа минирано от поведението на Атина, която остава про-комунистическа страна и до днес.

Отделен е въпросът за ролята на Гърция за турската инвазия в Кипър през 1974г., която е директно провокирана от действията на гръцката хунта в Атина и която де факто изправя две членки на НАТО пред война в разгара на самата Студена война между Запада и Комунистическия блок.

Подобно деструктивно поведение Гърция е заела и спрямо Македония, чието име тя отказва да признае, като се базира на собствените си исторически претенции. Доколкото поведението на екс-югославските власти в Скопие е насочено към изграждане на “антички идентитет”, то гръцките претенции имат доста основания, ако се отнасят до историята. Фактът обаче, че Атина наложи вето върху членството на Скопие в НАТО, въпреки задължението да не пренася този спор по-горе от двустранните спорове, директно подкопава бъдещето на Македония като държава и върховенството на закона там. Гърция съвсем открито лобира за Сърбия и работи за вкарването на Македония отново под крилото на Белград и възстановяването на старата геополитическа ос Атина-Белград, която е анти-българска. Като се има предвид силното руско влияние в Сърбия и определено про-руските тежнения на Гърция, то подобна ос определено е и анти-европейска и България трябва да полага усилия да не допусне създаването и – главно чрез натиск върху Гърция и Сърбия – дипломатически, икономически и политически. В ЕС и всички структури на Европа в момента Сърбия директно зависи от София, а положението на Гърция като член не е много стабилно и ще е грешка на България да не се възползва максимално от тези дадености. Членство на Македония в ЕС и НАТО е от пряка полза за България и трябва да се работи за тази цел от всички български държавни фактори.

– Гърция се оказва най-големия проблем и най-голямото изпитание за Еврозоната досега. Страната се намира в хронична криза, която вече навлиза в своята 8-ма година и с действията си гръцките правителства не дават вид да разбират проблема въобще. За Атина всички искания са концентрирани в исканията за отписване на стари задължения и предоставяне на нови заеми, които те наричат “помощ” – показателно за намерението им да не ги връщат въобще. Гърция отказва да прави необходимите реформи в управлението и икономиката си без натиск, който се представя на гръцката публика в изключително манипулативна светлина – ЕС се оказва виновник за всичко в тази страна, която вече 35 години е нетен бенефициент на европейски фондове и по всичко личи, че и в следващите 35 години ще е така. Парадоксално, но Гърция като структура на управлението и икономиката прилича повече на България от 1990-та, отколкото на държава-членка на ЕС през 21 век. Атина има огромна, неефективна и раздута бюрокрация, която практически изсмуква целия БВП на страната за да съществува. Към тези близо два милиона държавни служители могат да се добавят и държавни фирми и монополи, които де факто са също толкова неефективни и съществуват единствено за сметка на преки и непреки субсидии. Частния сектор в страната е блокиран от доста лицензионни режими, а сектори като земеделие и корабоплаване всъщност не носят приходи в хазната поради привилегиите си спрямо други заети. Гръцката армия е огромна за мащабите на страната и там отиват 2.2% от БВП, според Гардиън. Донякъде логично обяснение е враждата с Турция, но дори и в този случай гръцката армия едва ли е основен възпиращ фактор за турската, която освен шест пъти по-голяма като численост и сила, е и по-боеспособна, според експерти по международна сигурност. Армията на Гърция, наравно с раздутия държавен сектор и щедрите пенсии са основната дупка в бюджета на всяко гръцко правителство, което идва на власт с щедри обещания, които не знае как да изпълни.

– Гърция се проваля и като ефективен член на Шенген – не заради невъзможността си да пази хилядите километри брегова ивица (въпреки огромната си армия), а заради нежеланието си да поиска помощ по механизмите за сътрудничество за справяне с миграционната криза. Вместо това правителството на Ципрас избра да не регистрира бежанците в страната и да ги изсипва по границата с Македония – пореден очевиден опит да дестабилизира страната. Единствено заплахата за изключване от Шенгенското споразумение накара Атина да осъзнае факта, че има задължения, които тя не може да пренебрегва.

Стачката на гръцките фермери е директен удар по българския бизнес, след дискриминационното решение на Ципрас да облага с данък от 26% всички сделки с български фирми, взето през 2015г. За целия период след 1990г. насам Гърция се опитва да използва България като евтина суровинна база, източник на евтина работна ръка и пазар, което може ефективно да се използва от българското правителство, за да вкара гърците “в пътя”. Време е за поставяне на условия, от които ще зависи дали гръцките франчайз-компании ще продължават безметежното си съществуване, или ще се наложи да свият флаговете, подобно на Карфур.

България следва да помисли и за денонсиране на спогодбата с Гърция за водите на Места и Струма, подписана от правителството на Виденов през 1995г. в условията на явно изнудване за влизане в сила на асоциираното членство на България в ЕС. Тази спогодба е неизгодна за България и дали ще се строят язовири на Места и Струма трябва да зависи само и единствено от София. А като останат без вода, гръцките фермери могат и да се замислят за това, дали е разумно да блокират границите в Европа.

След последния случай на побой във Враца, който завърши със смърт, нуждата от нов НК и нова дефиниция на правото на самоотбрана става все по належаща. В последната година има доста случаи на нападения и саморазправи, както и на посегателства срещу хора в собствените им домове, които явно поставят нужда от измяна на философията на наказателното преследване на хората, които са защитили живота или имота си.

На първо място, нужна е качествена преоценка на смисъла “животът е най-ценен”. Животът на нападателя не е ценен, колкото този на отбраняващия се. Животът на крадеца не е ценен, толкова, колкото живота на този, който пази имуществото си. Т.е. ако някой е влязъл в къща с взлом, за да открадне вещи на стойност 50 лева, то животът му струва точно толкова. Ако се предаде без съпротива, може да получи лукса да бъде съден и вкаран в затвора, което ще струва на държавата доста повече пари. Да, толкова е просто.

При наличието на широки маси от оскотели избиратели, чиято единствена принадлежност към човешкия род са личните им карти (които им гарантират, че са субект, а не обект на правото), сегашната система на разследване, правораздаване и изтърпяване на наказанията е просто неефективна. В случай, че подобен човек бъде заловен и осъден, за него затвора е място, където той има покрив над главата си и храна три пъти на ден. Това не е наказание за подобен тип хора. Ако някой живее в колиба или землянка, яде от кофите за боклук или не яде по-често от два пъти дневно, затворът не е спирачка за него. Защо тези хора са стигнали до това дъно е отделен въпрос. Каквито и да са мотивите на някой да върши посегателства срещу други хора или имущество, той не ползва в тези си деяния закрилата на държавата и закона. Т.е. ако си пострадал или дори умрял при извършен от теб грабеж, кражба, нападение, изнасилване, или опит за подобно деяние, то проблема остава твой и на хората, които трябва да те погребват. Да, толкова е просто.

В този ред на мисли, трябва да има изцяло нов Наказателен Кодекс, който е толкова променян в последните години, че изцяло е загубил смисъл и общ дух. Има членове и алинеи, според които всеки хотелиер може да получи обвинение за сводничество, а институра на крайна необходимост и неизбежна отбрана е неизбежно остарял. Необходимо е да се дефинират положения, при които няма превишение на самоотбраната, независимо дали извършителя е с голи ръце, а отбраняващия се може да е с картечница. Това неизменно е – ако има влизане в дома или работния офис на жертвата, или ако той се е намирал в колата си и има опит за влизане в нея, или опит той да бъде насила изваден оттам. При улични свади и побоища трябва да има ясно показани действия, които се считат за нападение и самоотбраната да е разрешена дори с огнестрелно оръжие. Има хора, които и с голи ръце са опасни и именно затова – приближаването на по-малко от една ръка разстояние, след като е отправено предупреждение, или след като отбраняващия се е отстъпил веднъж назад и е показал, че не иска конфронтация е подобно действие, след което следва човек да може да се защити. Правото човек да носи и притежава оръжие трябва да бъде давано и без изискваното досега “основание” от страна на служба КОС – МВР, където липсата или наличието на “основание” е предмет на широко и корупционно тълкувание. Резултатът ще бъде видим съвсем скоро – спад на престъпността след начално прочистване на престъпния свят, главно в ниския му сегмент от оскотели избиратели. Да, толкова е просто.

Помните ли кой беше Тило Сарацин? Германски политик, социалдемократ, член на УС на Бундесбанк, който през 2010г. издаде книгата “Германия се самоубива” и вследствие на това беше подложен на охулване от политкоректното немско общество, още носещо стигмата на нацизма. Сарацин беше принуден да напусне поста си в Бундесбанк след силен политически натиск от всички нива, начело с канцлера Ангела Меркел. Причина за това беше изразеното и аргументирано от него мнение, че с политиката си за прием на имигранти, които не се интегрират в немското общество, култура и език Германия нанася непоправими щети на бъдещето си и не решава дългосрочно нито един от икономическите си проблеми, които стоят пред нея – на първо място нуждата от работна ръка.

Днес, повече от пет години след това, виждаме, че Германия върви точно по пътя, предсказан от Саразин, като повратна точка беше изявлението на канцлера Меркел от лятото на тази година, което де факто окуражи всички имигранти да отидат в Германия. Резултатът от това беше засилен брой на нападения и поведение, което е в разрез с имиджа на хора търсещи убежище. Кулминацията е организираното нападение на централния площад в Кьолн навръх Нова Година, когато тълпа от около 1000 души е нападнала празнуващи там хора – главно жени, и ги е подложила на сексуални посегателства и ограбване. Остава отворен въпроса как немската полиция е допуснала подобна тълпа да вилнее там, но снимките и показанията на пострадалите говорят за хора с африкански и арабски вид. В този момент немската полиция и политици, направиха някои от най-безумните си изявления – предупредиха нападателите да не се свързват с бежанците, защото това не било доказано и още(!!!) нямало задържани, както и жените да възприемат поведение, което съответства на новите реалности, препоръча кмета на Кьолн Хенриете Рекер. Подобни шокиращо неадекватни изявления от страна на хора, които стоят на публични позиции демонстрират безотговорност пред лицето на обществен гняв, който скоро може да изстреля крайно-десните партии до позиции, които да накарат заспалите политкорективи да се сепнат в дрямката си. Тогава дежурните обвинения към германците, че са събудили духовете от миналото само ще налеят масло в огъня, както се случва с нападките срещу Орбан, които консолидират унгарците около позицията и реториката му.

Междувременно, в София при пореден бой между имигранти и трафиканти трима афганци са били наръгани с нож. Може да се отбележи, че в България случка като тази в Кьолн, съчетана с безсилието и бездействието на полицията вероятно ще доведе до мащабно повторение на линча срещу имотите на цар Киро през 2011г.

Когато Лютви Местан се снима победоносно с трите убити от него вълка, вероятно е имал друга представа за посланието, което излъчва. Искал е да покаже (вероятно), че така ще постъпи с РБ, ДСБ и лично с Христо Иванов или който там пречи на управленския модел на ДПС-Прокуратура-Мафия. Едва ли е предполагал обаче, че съвсем скоро, съвсем в източните традиции, самият той ще падне жертва на интереси, стоящи извън ДПС и вероятно извън България.

Парадоксално, но и логично, изразител на тези интереси стана Ахмед Доган – основател и несменяем лидер на ДПС от основаването и до днес. Активиран и мотивиран подходящо да се намеси, той публично низверган и унижи провинилия се пръв везир и го принуди да бяга и да се моли за живота си в посолството на Турция. Точно това се чете в криеницата на 23-ти декември в резиденцията на Цар Освободител, настойчивия натиск към Борисов да защити Местан, новината за свалената охрана от страна на НСО и по-късното явяване на Местан в Могиляне в компанията на турския посланик като негов личен ангел-пазител. По същото време медиите около Пеевски бълваха помия срещу още номиналния си председател, а изборът на триумвиратът в Сараите на другия ден не остави съмнение в желанието за разправа с изменника и хората му. Най-видимия избран от новите съпредседатели е Мустафа Карадайъ, прославил се главно с нанесения от него побой над Октай Енимехмедов при “атентата” срещу Доган преди повече от две години. Ролята му явно е да респектира отцепниците и да гарантира триумфално завръщане на Лидера, както е известен агент Сава в редиците си.

Има много въпроси в начина, по който се сваля охраната на действащ шеф на парламентарна група, както и по начина, по който действа преторианската гвардия, наречена НСО. Има и въпросителни, защо български политик бяга в чуждо посолство за да гарантира сигурността си – вероятно защото е запознат с начина на действие и бездействие на МВР, ДАНС и Прокуратурата в някои случаи – например, когато Ахмед Емин беше самоубит. В подобна ситуация е лесно да си представим къде биха потърсили убежище хора като Георги Първанов и Волен Сидеров например, чиято вербовка под руски флаг дори и не се счита за нужно да се прикрива повече. Те биха притичали към руското посолство, точно както и Ерих Хонекер се укри от немското правосъдие.

Интересни за българските служби биха били и действията на турската резидентура в България покрай коледното жертвоприношение в ДПС – явно за подобни панически действия е имало конкретна причина и звъненето на посланика Гьокче, консулите в Пловдив и Бургас към всички свързани с тях лица са били гасене на пожар и минимизиране на щети. Добре е това да се проучи и контрола върху турската резидентура да се затегне. Контролът върху руската резидентура и намаляване на броя на дипломатите-шпиони трябваше да е факт от поне пет години.

Войната вътре в ДПС и предстоящата поява на по-радикална туркофилска партия биха били добри, ако останат вътрешен въпрос за агентите Сава и Павел и тяхното обкръжение. България трябва да пресече всякакви опити за финансиране на подобна партия от чужбина, както и финансирането на политически и религиозни организации от чужбина – на първо място от Турция и Русия. Тогава две турски партии в борба за 500 хиляди гласа биха били отлично допълнение към един куп други маргинални организации в политическия живот с нулева тежест. Затова и просцесът на гниене вътре в ДПС трябва да се остави на самотек, а резултатът да бъде изваден на показ – това може и да е добрата новина на 2016-та година.

Преди седмица в YouTube изтече пропаганден филм на катарската телевизия Ал Джазира, благодарение на който българите и света имаха не просто възможност да видят друга гледна точка, но и да видят един от похватите на ислямската хибридна война срещу Европа – пренаписването на историята и поставянето и в измислен контекст.

Самата телевизия Ал Джазира е добре известна с едва прикритата си подкрепа и пропаганда в полза на организации и хора като Ал Каеда, Осама бен Ладен, Хамас и други екстремистки и терористични групировки от Близкия Изток. Спорно е доколко в държава като Катар (умалено копие на Саудитска Арабия), може да се говори въобще за журналистика, но това не пречи Ал Джазира да разпространява пропаганда именно под това прикритие. Този телевизионен канал използва моделът, установен от англоезичните новинарски канали с безупречна репутация – на първо място CNN, BBC, ABC, NBC и други, в които новините и анализите са ясни, точни и изчерпателни, а новините отразяват няколко гледни точки. В Ал Джазира нямаме почти нищо от правилата на журналистиката, освен наетите англоговорящи журналисти, сред които и (чудо!) – незабулени жени. Тяхната роля е на перфектен английски с британски или американски акцент да прокарват под формата на новини гледната точка на ислямистките петролни монархии по света. В очите на неособено запознатия зрител на Запад (примерно 70-80% от аудиторията) това е поредния англоезичен канал, от който той може да се информира за нещо си, докато цъка с дистанционното между 200 канала. Така под формата на плураризъм на зрителите се пробутва най-долна пропаганда от почти официализираните поддръжници на ислямизма. Подобен информационен модел с пропагандни англоезични канали поддържат и Русия с RussiaToday – RT, Китай с CCTV и Иран с PressTV. Въобще, този модел вероятно ще бъде проучван и в бъдеще в детайли. Засега можем да наречем “хибридно-маскировъчен”.

За всеки, който е загубил 45 минути от времето си, за да го гледа, става ясно, че филмът на Ал Джазира има малко общо с историята и с доказани и проверими факти. Цифрите и процентите за броя на турското и мюсюлманското население в България понастоящем фриволно варират от “над 2 млн.” през “1.5 млн.” “около милион” и “9%” в различните версии на видеото. Авторите съвсем умишлено не правят разлика между сегашните власти в България и комунистическите, бъркат национално-освободителните борби на българите с геноцид (интересно ще е да се види филм на тази телевизия за Арменския геноцид) и въобще – явно подменят историята и фактологията. Налага се османската версия за историята, която според видни османисти като сегашния премиер на Турция започва с идването на турците на Балканите през 14 век, историята преди това не е важна, доколкото в нея турци няма. Всички методи на заселване на турците и изтласкване на местното българско население са представени като вид доброволно съжителство, а кланетата и насилствената смяна на религията на християните се неглижират. За сметка на това смяната на имената на турците от комунистическия режим се представя като някакъв християнски заговор, без да се държи сметка за атеизма, който е бил еднакъв спрямо християни и мюсюлмани. Стигаме и до твърдението, в противоречие с всички факти от онова време, че българите през XIXв. в рамките на вилает Румелия са били малцинство и само заговор и колаборация с Русия са довели до това да имат държава, построена върху кръвта и костите на мнозинството избити турци. Всъщност турско-османските последователи на тези теории бъркат два факта – българите са били малцинство в Османската империя, но мнозинство върху териториите на етническото си землище, очертани горе-долу със Сан-Стефанския мирен договор.

Руско-турската война от 1877-78г. се явява поредната война между две азиатски империи, борещи се за надмощие и за земите около Черно море. Тази война носи освобождение за българите, макар и разпокъсани и под формата на васално на султана княжество, но тя идва след повече от столетие борби, въстания и погубени надежди, вкл. и от страна на Русия, в която сериозните революционери не са виждали освободител, а просто пореден поробител. В карамбола на противостоянието България става от турски вилает княжество, а не Задунайска губерния – факт, който османските историографи неглижират, също както и руско-съветската школа.

Налице е в Турция един стремеж  да се поставят всички войни, при които Османската империя губи земи, под знаменателя “незаконни” и окупационни спрямо “коренното” турско население – това е част от хибридната война, в която сегашните власти в Анкара търсят своята легитимация далеч отвъд наследството на кемализма и в определен момент могат да потърсят историческа и пропагандна опора за действия, подобни на тези на Русия срещу Украйна и Грузия в близкото минало. Всяка военна или политическа акция има нужда от някаква историческа обосновка и в момента наблюдаваме точно такъв подход в опитите на Турция да разполага войски и да засилва присъствието си в Ирак и Сирия, за чието дестабилизиране самата тя има немалка роля.

Точно затова, този филм има своята стойност – главно като оръжие в хибридната ислямска война срещу Европа и трябва да се разглежда като такова – достоверността му е абсолютно никаква.

Проблемът в тази нарастваща аргесивност на Турция спрямо ЕС е проблем за държавите от ЕС, съседни на Турция – Гърция и България, през които минават бежанците на път за богатите държави от съюза. Турция отдавна има предизвикателно поведение спрямо гръцките териториални претенции в Егейско море и там инциденти като този, довел до сваляне на руски самолет на сирийско-турската граница, са почти ежедневни. В България, която след края на комунизма възприе доста конструктивна и дори угодна за Анкара позиция главно заради членството си в НАТО, Турция има представителство на всички нива на власта – посредством партията си ДПС. Независимо от декларациите за либерална и проевропейска ориентация, по въпроси от външната политика като напрегнатите руско-турски отношения и арменския геноцид от трибуната на парламента се чува дословно позицията на турското външно министерство. ДПС няма никакъв проблем в това да уронва държавността и престижа на законодателна, съдебна и изпълнителна власт с действия и бездействия – това е част от хибридната стратегия на Турция да влезе в ЕС “през задния вход” и да превърне България в свой “Троянски кон”. Тази стратегия е огледална на руската, може да бъде прочетена и в издадената на български език книга на Ахмед Давутоглу “Стратегическа дълбочина” и отразява съвсем точно османското виждане за 21 век на Турция – глобална сила и хегемон. За България остават изводите от поговорката, че с подобни приятели не са и нужни врагове.

Ситуацията със сваления вчера от Турция руски изтребител придоби измерения на кресчендо, и то не къде да е, ами в България. Докато двете страни в конфликта (засега вербален) се обвиняват в прекаленост и се надлъгват, в София положението става страховито. От трибуната на българския парламент двете фракции – руска и турска, си размениха нападки и напускаха пленарната зала, докато се караха и в кулоарите дали Русия воюва с ИД или просто брани Асад и дали Турция сътрудничи и купува петрол от терористите. Турската фракция в лицето на ДПС очаквано защити Анкара за свалянето на имунитета, а руската фракция, която се представя от фалангата БСП-АБВ-АТАКА успя да внесе в деловодството проекто-декларация в подкрепа на Москва. ГЕРБ в отсъствието на лидера си и в лицето на Цветанов зае очаквано изчаквателна позиция в стил “началниците да се разберат”.

Проблемът във всичко това е, че никоя от гореизброените партии и техни лидери явно не гледа българския интерес в тази принципно лоша ситуация. А парадоксално, от забраната за посещаване на Египет и сега Турция българските курорти може и да спечелят, ако разбира се ситуацията не се нагнети още. От евентуален (и все по-вероятен) провал на проекта “Турски поток” България също не губи. Притеснително е обаче, че България дели едно море с две страни, които от партньори в рамките на ден станаха противници. Едната от тези страни дори се титулува “Освободител” от другата, която логично е “Поробител”. Извън тези емоционални категории, Освободителя два пъти е нападал България – през Първата и Втората световна война и я е окупирал задълго с всички последици от това. България пък е водила успешна война срещу Поробителя си през 1912-13г. В момента Освободителя има враждебно поведение към България, която пък е съюзник на Поробителя си в голяма организация за сигурност.

Парадоксално, но от сегашната ситуация Русия може да извлече повече дивиденти отколкото от предишните демонстрации на сила, изстрелвайки ракети от Каспийско море. Този път Москва изглежда като жертва, а не като агресор, какъвто я показваха и показват новините от Грузия и Украйна. Това, в добавка към спорната репутация на Турция за последните и действия в Сирия и срещу кюрдите, донесе на Кремъл повече дивиденти, отколкото някой е очаквал. Дори спорът дали 130 жертви в Париж са повече или по-малко важни от 220 руснаци в Синай отстъпи на заден план. Всички коментират подлостта на турците, които с два изтребителя причакали едва ли не беззащитния руски Су-24 и едва влязъл в ъгълчето на държавата им, го поразили веднага. На заден план остава фактът, че това е поредното руско навлизане в турското пространство и то след като Анкара отправи ясни предупреждения и дори преди месец свали руски безпилотен самолет. Тези аргументи за и против изправиха за пореден път българите един срещу друг без да отчитаме факта, че от сегашната лоша ситуация може да се получат и позитиви – например да се изясни по-точно ролята на Турция като “съюзник” и на Запада и на ИД – ситуация, която изнервя доста хора. Анкара ще бъде принудена да заеме по-ясна позиция, за да опровергае руските обвинения, че “подкрепя, въоръжава и обучава терористи”. Русия може да подкрепи военно кюрдите, което да доведе до разширение на териториите им и дори до държава – точно както войната от 1877-78г. довежда до появата на Княжество България, така и сегашния конфликт може да има подобен ефект. На Запад ясно се вижда ползата от кюрдите срещу ИД и гласовете, че те заслужават държава, са все повече.

Разбира се, съществува и вариантът Турция и Саудитска Арабия да се намесят още по-силно в конфликта и да вдигнат цената за Русия, до степен, в която аналогиите с Афганистан ще станат очебийни. И тук без да отчитаме ролята на Иран, който няма търпение да се завърне на сцената – на първо време регионалната.

Би могло да се помисли и за разтоварване на тежкотоварния трафик – освен повишаване на цените на винетките за ТИР-ове, може да се обсъди и товаренето им на жп-платформи на Свиленград и превозването до Калотина – на цена по-изгодна от винетката, например. Това може да се предложи и в партньорство със сръбските железници и 800-те километра от българо-турската до сръбско-унгарската граница да се минават с влакове – от това биха спечелили всички – пътищата се разтоварват от трафик и не се амортизират толкова много, шофьорите на ТИР-ове могат да починат по-продължително докато се движат по маршута си и железниците да получават един гарантиран годишен приход.